За мен рисуването е страст – вътрешна необходимост, която ми носи усещане за мир и спокойствие. След дълги години рисуване съм установил, че за мен е по-важен самият акт на рисуването, отколкото представянето на готовата картина. Ако разглеждаме картината като част от автора, то тя е такава до момента на завършването си. След този момент картината започва да живее свой самостоятелен живот. Колкото повече време минава, толкова по-чужда става картината на художника и толкова по-критичен към нея става той, сякаш е рисувана от някой друг. И това е напълно естествено, защото човек не е статичен във времето – ние не сме същите, каквито сме били преди няколко месеца, нито преди няколко години. Понякога тази непрекъснато нарастваща отчужденост се изразява в желанието на художника да „бутне“ картината тук-там или направо да нарисува нещо напълно различно отгоре ѝ, а понякога – в страх, че е нарисувал тази картина напълно случайно и че вече няма да може да нарисува нещо толкова красиво. При всички случаи продължителното съжителство на художника с неговите картини не от полза нито за него, нито за картините му.